"Аз съм глад" 

07/22/2021

от Джес Цимърман


Липсата на романтична жилка се предава в семейството ми. Дядо ми предложил на баба ми така: "В живота на всеки мъж идва момент, в който трябва да се задоми." Майка ми предложила на баща ми така: "Казах на нашите, че ще се женим."

Ето как бившият ми съпруг ми предложи: не го направи. Ето как му предложих аз: не знам. Почти съм сигурна, че беше моя идея да се сгодим и той първоначално не искаше, а после просто не беше против. След това започнахме с плановете. Това беше.

Обаче аз така исках. Ние бяхме този тип двойка. На Свети Валентин си купувахме кутия бонбони и си я разделяхме; какъв смисъл има да купуваме две кутии? Аз изтръпвах при мисълта за цветя, любовни бележки или публични ласки. В университета едно момче, което си падаше по мен, ми беше написало сонети, и то добри сонети, които беше принтирало с Елизабетински шрифт - с огромните детайлни главни букви и всичко, а аз бях донякъде поласкана, но също така се почувствах засрамена, изплашена и отвратена. Не исках и нямах нужда да ми се казва, че съм достойна за обичане, че съм желана, че съм красива. Не можех дори да си представя да желая подобни неща, а още по-малко можех да си представя да ги изисквам. Идеята за това някой да посвещава време, внимание, енергия или пари, за да ме направи щастлива, ми носеше дълбок дискомфорт.

Накратко, бях Светия Граал що се отнасяше до жените, с които можеш да се срещаш: бях невзискателна.


***


Да желаеш усилие от мъжете е да прекаляваш по повече от един начин - или поне така ни учат. (Това се отнася и за онези, които никога не са имали и/или искали да имат връзка с мъж). На първо място, това означава, че има нещо, което искаш, отвъд онова, което вече ти е дадено - удар по неговата представа за самия себе си. На това му викат "да очакваш от него да ти чете мислите" и често ни се карат, ако го правим. Научаваме се, че е по-добре да се преструваме, че каквото и да е склонен да ни даде, той е именно онова, което сме търсили през цялото време.

Второ, и още по-важно, това означава да признаеш, че има неща, които искаш. За една жена, която се е научила сама да се смалява физически и емоционално и да живее буквално и преносно на огризки, да признае, че има апетит, носи със себе си опустошителен страх. Нашите тела често са на диета, но сърцата ни са на диета абсолютно винаги.

Жената без изисквания, идеалната жена, няма апетит. Това не значи, че тя отказва храната, секса, романтичните жестове, емоционалните усилия; отказът би я направил капризна, което, иронично, би я направило по-взискателна. Жената без апетит учтиво приключва каквото има в чинията си и не иска добава. Тя е удовлетворена и задоволена.

Мъжкият глад може да е голям, но жената с апетит винаги е ненаситна: нейният глад винаги е прекален, защото той не трябва изобщо да съществува. Ако иска храна, значи е лакомница. Ако иска секс, значи е курва. Ако иска емоционална грижа, значи е взискателна кучка или още по-зле, "жадна за внимание": смесица от глад за секс и глад за грижа, лакома не само да бъде изчукана и да ѝ се плати, но и най-непростимото от всичко, да бъде забелязана.

"През последните години, "жаждата за внимание" се превърна в универсален етикет, с който да бъдат накарани феминистките да се съмняват в себе си, да замълчат онези, които търсят възмездие за определени злини, и да се засрамят жените за начина, по който представят себе си и телата си в публичното пространство," казва Ребека Онион в Slate. Но под повърхността на предполагаемия грях на всички жадни за внимание стои очевидното и обяснимо желание да бъдеш видян, да те имат предвид и да те вземат насериозно. "Желанието да си разпознат - да ти се обърне внимание - е дълбоко човешко," пише Онион. То става "курвенско" (дума, която сама по себе си е създадена, за да засрами жадните за нещо жени) само в контекст, където всеки глад, без значение колко обикновен, се смята за скандален.

Курвата за внимание е тъмната страна на всяка невзискателна жена: гладната празнота, от която ни е страх, се крие под пресметнатата ни сдържаност. Не е нужно много, за да те сметнат за жадна за внимание; всеки израз на онази дълбоко естествена нужда да бъдем забелязани и обгрижени е достатъчен. За да попаднеш в тази графа, не трябва тайно да се нуждаеш от прекалено много. Трябва само тайно да си човек.

Когато бях малка и бях на безкраен ограничаващ хранителен режим, започнал когато бях на четири, ми казваха "ако свикнеш да ядеш по-малко, няма да си толкова гладна." Тайната за постигането на насита и удовлетворение не се крие в това да задоволиш или дори да признаеш нуждите си; тя се крие в това да ги прекършиш. На това ни учат и като става въпрос за емоционалния ни глад: Искай по-малко и винаги ще имаш достатъчно.


***


Има ли нужда да споменавам, че имах странна връзка с храната като малка? Аз съм жена, от Запада, сравнително привилегирована и, между другото, средно дебела. Не съм имала някое определено хранително разстройство, нищо достатъчно сериозно, че да е клинично; просто доста повръщах и пропусках някои хранения, и избягвах да се храня пред други хора; ядях вредна храна сама вкъщи и имах много крипто-диетични странности що се отнася до храната, които оправдавах като обикновена придирчивост. Просто не харесвах авокадо, или риба, или сосове, или люта храна, или което и да е ястие с повече от три съставки.

Главният ефект от това беше, че загубих способността си да разбирам кога съм гладна. Понеже толкова бях обвързала това да ям - или да не ям - с неща като социален статус или човешка стойност, изцяло бях разделила храненето от истинските нужди на тялото ми. Не знаех как да разпозная, че трябва да ям, или да се подготвя за това; понякога не осъзнавах до моменти на тотален срив. Неведнъж ми се е случвало да прекарам месеци, измъчвана от мистериозни стомашни болки, които накрая се оказваха болки от глад.

Да преоткрия глада си ми отне целенасочени усилия - усилия, които честно казано все още имат ефект само когато се концентрирам. Ако не се, често забравям да ям по цял ден, а после ми става лошо, защото прекалено късният ми обяд се случва в непосредствена близост до вечерята ми по обществено приетото време. Понякога дори не осъзнавам, че съм гладна, докато някой не сложи храна пред мен. Разчитам на всякакви други подсещания - колко лесно или трудно е да си набавя храна в този момент, кое време през деня е, какво правят другите хора, графика ми за работа и за тренировки и социалните ми планове - преди да се сетя да проверя какво се случва в мен самата. Представете си да ви кажат, че най-голямата ви тайна - най-странната ви сексуална фантазия, най-унизителното ви падане, любимата ви песен на Nickelback - трябва да диктува поведението ви, публично, и то три пъти дневно.

Хората често твърдят, че хранителните разстройства, както всичко друго, което често се среща при тийнейджърките, са просто "викове за внимание". Като някой, който е бил тийнейджърка, подозирам, че хранителните разстройства са поне донякъде точно обратното: вик срещу глада и нуждата, опит да бъде отритнато онова дълбоко човешко желание да ти се обърне внимание. Да се затръшне вратата на празнотата.

Да се страхуваш от глада, да се страхуваш от липсата на контрол, която превръща глада в лакомия, означава да се страхуваш да поискаш каквото и да е: храна, внимание, доброта, деликатност, уважение. Обич, естествено, и всички проявления на обичта. Означава толкова да държиш да не бъдеш видяна като прекалено взискателна, че да се преструваш, че изобщо нямаш нужда от нищо. И, в крайна сметка, означава да загубиш способността си да разпознаваш нещата, които за нужни, за да се поддържа един човек, едно сърце, един живот.

Та, когато казах "не харесвам романтиката," това беше еквивалентно на отказа на човек на диета от десерт. Аз я искам - просто мислех, че не ми е позволена.


***


Сигурна съм, че има хора, които наистина не харесват романтичните жестове, по същия начин, по който има хора, които не обичат сладко. И със сигурност огромна част от нещата, които минават за "романтика" в широкия смисъл - ексцентричните предложения, леглата, покрити с розови листенца - са почти напълно отцепени от някаква истинска емоция, все едно са боядисани яйчени черупки, чиято вътрешност е била предварително премахната. Това е престорена романтика; маска, която подаваме на хетеро мъжете, когато тях ги е страх или не знаят как да покажат истинското си лице. Аз наистина никога не съм искала това, все още не го искам и никога няма да го поискам. Чувството да си в ролята на партньора по време на тези карнавали на романтиката е същото като да сънуваш, че се озоваваш неподготвен на някаква сцена.

Но това някой да е внимателен към теб, да взема предвид чувствата и нуждите ти, да ти прави комплименти, да ти показва доброта в малките и големите ѝ измерения, да се чувстваш истински обичан, да има някой, който те слага на първо място, а ти да слагаш него на първо място, защото сте решени да направите живота на другия по-добър и по-лесен: повечето хора харесват всички тези неща, стига да са истински. Именно в тях живее романтиката, много повече отколкото в големите романтични жестове: в това истински да те е грижа и да ти пука, по взаимен начин, а не сякаш правиш транзакция.

И въпреки всичко това, през по-голямата част от живота ми, никога не съм изисквала или очаквала подобно нещо. Много жени не биха, дори и онези, които тайно или не толкова тайно си мечтаят да бъдат обгрижвани като принцеси. Едно е да си представяш идеалното предложение или пък скъп подарък; това е взискателно, естествено, но е и част от програмата. Това значи да очакваш нещо от един мъж, но най-вече значи, че искаш от него да встъпи във вече хореографираният танц на ухажване. Но да поискаш да мисли за теб, да те разбира, да те направи свой приоритет: това е толкова дълбока молба, че чак е необхватна. Това е лакома молба, изискване на някоя жадна за внимание курва.

Ние, жените, сами се убеждаваме, че имаме нужда от по-малко, просто защото не трябва да искаме повече - или защото знаем, че няма да получим повече и не искаме да останем неудовлетворени. Занижаваме нуждата си от храна, от пространство, от уважение, от помощ, от обич и привързаност, от това да бъдем забелязани - занижаваме тези нужди според онова, което смятаме, че ни е позволено. Понякога си казваме, че можем да живеем без тези неща, че дори не се нуждаем от тях. Но не е вярно, че не желаем повече. Просто не искаме другите да видят как го изискваме. А когато става въпрос за романтика, жените винаги, ама винаги, трябва да се молят.


***


Имам едно любимо видео в YouTube, в което бебето Мадисън яде торта за първи път. Очите ѝ светват маниакално веднага щом опитва шоколадовата глазура - нещо средно между "това къде е било през целия ми живот" и "как смеете да го криете от мен?" Все още с увиснала челюст заради шока, тя бавно повдига тортата към лицето си и се забива в нея с отворена уста. Периодично, когато се надигне за да поеме глътка въздух, тя поглежда камерата с почти измъчен поглед. "Можете ли да повярвате, че това съществува?" казва лицето ѝ. Защо не мога това да го побера цялото в устата си?

Това видео ме разсмива ужасно много, но по онзи специфичен начин, който в някои по-хормонални дни може да се превърне от кикот в плач. Суровата, безсрамна лакомия на това бебе, хапващо торта, е като мимолетен поглед към един по-добър, по-гладен свят. Това може би е един от последните пъти, в които на Мадисън ще ѝ е позволено да показва такъв апетит, такава алчност. Все още е достатъчно малка, че да е сладко.

Това е първият рожден ден на Мадисън. Има 80% шанс преди да навърши 10, вече да е била на диета. Докато влезе в гимназията, най-вероятно вече ще се срамува да изразява мнението си публично; ще говори по-малко в час, ще преглъща несъгласията и неудовлетвореността си, ще вдига рамене повече, ще е тиха, ще гледа в пода. Ще се притеснява за това дали изглежда "мила" - това значи да не е прекалено напориста, да не е прекалено взискателна, да не е прекалено шумна. (Само кучките искат по-добро. Само курвите искат повече.) Момчетата ще се държат с нея зле, а тя ще намира начин да се свие, за да се вмести в пукнатините, които те ѝ оставят. Ще се научи да се отстоява по-малко, да изисква по-малко, да желае по-малко. Към нищо няма да посяга с две ръце; нищо няма да накланя към лицето си и да забива глава с отворена в знак на ненасита уста. А този интуитивна мъка, тази остра лакомия... ами, поне ще я имаме записана на видео.

Представете си да сте Мадисън, пораснала, но със все още непомрачена светлинка. Представете си да сте жена, която е невъзмутима, що се отнася до нуждата си от храна, за да оцелява, от удоволствие, за да е удовлетворена и от грижа, за да е щастлива. Представете си да отворите кутията на Пандора, в която се крие ненаситността ви и да я оставите да ви погълне цялата, а след това да се окаже, че това няма да разруши света. Представете си да обяздите седем-главия звяр на глада си и да го подкарате към Вавилон.

Какво трябва да се случи, за да се чувстваме в безопасност в своя глад? Какво е нужно да стане, за да разберем, че желанията ни са не чудовищни, а човешки?


***


Онова, което ми помогна през последните няколко години, беше, че станах обожавана. Това беше изключително непознато за мен, винаги аз бях онази, която извършваше обожаването, когато имаше такова, а когато нямаше, се радвах, че имам възможност да си почина. Да поемеш всичкото обожаване за вършене в една връзка е изтощителна работа. Имала съм цели връзки, и то дълги, в които съм чувствала облекчение, че не ми се налага да обожавам някого.

Обожанието със сигурност не беше нещо, което съществуваше в брака ми - макар че, ако трябва да сме честни, чия вина беше това? Да си прекалено невсизкателна, да се издълбаеш до кухо, за да направиш място за някой, който никога не те е молил за това, в крайна сметка не е щедър начин на живот. Ставаш толкова обсебен с това да раздаваш, че забравяш ти да се появиш - превръщаш се в едно ходещо, говорещо "Не знам, на теб какво ти се прави?" Не ме разбирайте погрешно: Познавам мъже, които ме виждаха сгушена на топка на самия ръб на връзката ни и се оплакваха, че дишам прекалено силно. Обаче наместиш ли се веднъж там, висяща от ръба, не можеш да обвиняваш някой нов за това, че е предположил, че само толкова място ти е нужно. Вероятно е никога да не съм била обожавана в предишните си връзки, просто защото едва съм била в тях.

Първият път, в който бях обожавана от някого, беше с човек, който не ме познаваше добре. Аз тъкмо бях приключила с брак, който ми осигуряваше компания, но не и удовлетворение, а той беше отчаян да изгради връзка и доверие с когото и да е. Сега ми е трудно да определя колко точно съм вярвала, че сме били влюбени; най-доброто, което мога да кажа е "що годе, но не наистина, но донякъде наистина". Но много бързо стана ясно, че всъщност не сме влюбени - че всеки от нас е бил влюбен в нещо без тяло, на което сме сложили лицето на другия.

И все пак, за един кратък момент, преди да осъзная, че той едва ме познава, бях обожавана. И напук на очакванията ми се оказа, че ми харесва. Знаех, че не искам повече от него; той обожаваше някой друг, някой въображаем и любовта му никога нямаше да ми е точно по мярка. Любовта му, всъщност рязко стана прекалено крещяща и смущаваща, по същия начин, по който винаги съм си мислела, че ще чувствам романтиката. За първи път се оплаках на приятелите си. Трябваше просто да си остана с пича, който приемаше за чиста монета това, че не се нуждая от нищо. Но дори и да можех да се върна, не успях.

Да бъда обожавана ме промени: накара ме да се почувствам важна. Толкова важна даже, колкото един мъж. Вместо да очаква от мен да пренебрегвам гладовете си, имаше някой, който ми пълнеше чинията. Сигурна съм, че не за всички работят така нещата, но за мен това да имам някой, който се отнася към мен с грижа - след десетилетия обяснение от моя страна, че нямам нужда никой да се грижи за мен - извади наяве ненавистта ми към романтиката в истинската ѝ светлина, а именно една измислица, която ни предпазва. Беше невъзможно отново да започна да бутам чинията настрани.

Да получиш утвърждение от някого не е добър начин да спреш да се срамуваш от глада си. Това е възможност, която по различни причини не всички имат, а освен това е непредвидим, външен и малко мързелив пряк път към овластяването. Просто ви казвам какво проработи за мен - може би единственото нещо, което можеше да проработи за мен. Надявам се вие да сте по-силни и по-добри. Надявам се да преоткриете емоционалния си глад както аз преоткрих физическия: съзнателно и контролирано. Надявам се да го преоткриете по по-добър начин. Надявам се да е за дълго.


***


Аз и партньорът ми бяхме заедно от месец, когато той ми изпрати пай. Беше на ваканция със семейството си в Кий Уест, Флорида, и ми пращаше много снимки на птеродактили-котки, кокошки, коктейли и кий лайм пайове. Аз бях на легло с грип и съобщенията му от почивката им ме разведряваха; имаше едно, в което ми прати снимка на огромен десерт с надпис "вр. КийЛайманджаро" и това ме убеди, че той е човекът за мен. На последния им ден във Флорида, той ми написа: "Ще те стресна ли, ако ти взема сувенир от Кий Уест?" "Оооо," пошегувах се аз, "пай ли е?" Малко по-късно в апартамента ми беше доставен пай с кий лайм, опакован в сух лед.

"Имам чувството, че трябва да ме побиват тръпки от това?" написах на приятелка. "Защото наистина се опитваме да нямаме нищо сериозно, но в същото време си пишем постоянно, а той ми праща пайове." Като цяло се притеснявах - или, ако трябва да съм по-точна, бях притеснена, че трябва да се притеснявам - че той си пада по мен повече, отколкото аз по него. Изглеждаше прекалено внимателен, грижовен, едва ли не преднамерен с действията си, въпреки че и двамата бяхме заявили независимостта си на думи. Кой праща цял пай, само за да каже "мисля си за теб?"

Преди винаги се гърчех и посървах под погледи, които ми се струваха прекалено любуващи се. Веднъж буквално скъсах с един пич, защото ми се струваше, че ме харесва прекалено много. Но този път, за първи път, разбрах, че везната, с която съм мерила по равно емоционалната инвестиция от двете страни, е била тотално изкривена.

Никога не съм изпращала пай, но съм плела шалове, купувала съм бельо, писала съм бележки, чистила съм апартаменти, внасяла съм уют, правила съм милиарди разтривки. Когато ми пука за някого, съвсем естествено се оказвам извършваща неща за него; неща, които знам, че ще им му харесат. И докато би било лъжа да кажа, че тези жестове никога не са били връщани, със сигурност е вярно, че никога не съм очаквала нещо подобно. Че ако ме бяха питали, щях да кажа, че не искам нищо да ми се връща.

Понякога разбираш, че си гладен, едва когато някой сложи храна пред теб.


***

Текстът в оригинал: https://hazlitt.net/feature/hunger-makes-me